Дъжд

Дъждът потропва на стъклото ми
очакван като момчешки пръсти.
Разбужда ме нетърпелив
в косите ми да се разпръсне.

Отвън светлеят точки електрически,
като вълшебникови островърхи шапки,
показват ми, ликът му е магически
опръскан от безбройно много капки.

Капинки сини
под нас са мокрите павета
свидетели безшумни във нощта.
и само няколко снежинки бели
се подхлъзват и разтапят след това.

А този дъжд,
нетърпелив безумник
флиртува си щастливо, ей така,
опръсква със дъхът си ведър
и мен, и непознатите момичешки лица.

Безброй от звездни водопади
избухват в локвите край нас.
И даже две-три недоволни баби
подсмърчат загледани в захлас.
...

Снегът не тропа по стъклото ми,
посяда тихо
като важен господин.
Студено е.
Няма дързост,
няма и задъханост във рошавата ми коса.
...

Неусетно чудно, как дъждът ми бе превърнал се във сняг.