Тема за приятелството
По принцип, сума теми и мисли се щурат в закръглената,
върхова част на моето тяло, а именно, главата ми. Но, напоследък
темата за приятелството е особено актуална и има желание да надхвърли пределите
на физиологията и да се "излее", като пролетен поток от думи върху
листа.
Аз мисля, me, personally, че да имаш приятели е изключително ценен ресурс. И, ей, Богу, аз съм доста упорита в намирането, и потдържането му в наличност. Важни са ми хората, това е. Приятелите- особено важни.
Имам великолепни хора около себе си, бих казала дори, че извадих късмет. Но се случи нещо, което истински разклати добре охраненото ми самодоволство. Близка моя приятелка ми каза, че съм я предала. Няма да се разпрострирам в подробни разкази как, защо и какво се случи. Резултат- 15 годишно приятелство приключи.
Какво ли, означава да бъдеш добър приятел? Иска ми се да избягам от клишето: "Такъв човек, който ако потърсиш в 3 посред нощ, ще се отзове." Не, че е лошо. Добре е. Случвало ми се е, отзовавала съм се. По- интересен за мен е, смелчагата, който го прави. Сиреч, търси те. Признава, че има нужда от точно твойта подкрепа. Точно ти си точния човек. Точно ти би могъл да помогнеш. Ти си приятеля. "Смелчага" казвам, защото, ако го направиш, трябва да си наясно, че може и да ти бъде отказано. Не е лесно. Никак. Ти показваш слабост, пък насреща... Никой нищо не ти дължи, обаче. Ти също нищо, никому не дължиш. Всичко е въпрос на избор и на поемане на отговорност от него. Спомням си един случай, в който моя близка приятелка, която живее в Канада, ми прати sms в 2 часа през ноща (не за първи път, все пак часовата разлика е 7 часа), за да ме помоли да си включа sкype, защото се чувства ужасно сама. Два дни прекарахме пред компютъра, там се хранихме, говорихме и после заспивахме. Вярно, късмет, че се паднаха почивни дни, но аз знам, пред себе си, че щях да прекарам с нея това време, защото тя имаше нужда точно от мен и ми го каза- от моята усмивка, от моите безкрайно много приказки, дори от упоритостта ми да потдържам връзката "on".
Имам приятели от детинство, няколко. Виждам ги веднъж в годината, а понякога и много по- рядко. Когато се видим, обаче, онова, което ни е свързало все още е там. Хубаво ни е. Без упреци: " Ама, ти що не се обаждаш?" без напрежение...Е, случва се да си поплачем, но пък доста по- често се случва да си попеем! Достатъчно много хора в ежедневието ни ни притискат с претенции и желания. Тези хора доста често са нашите най- най- близки- майки, бащи, деца... Няма как, стягаш се и поемаш всичко, всичко, което ти поднесат.
С приятелите предлагам да е друго. Да е градивно, развиващо, весело, даващо повече отколкото взимащо. Защото в приятелството, ако нещо "трябва", то значи Не трябва. Разбира се, когато е нужно ще се къртят плочки, ще се обикаля по магазини за изумително секси бельо, може и в някоя схватка да участваш и да отнесеш два три ритника...Случва се. Но рядко. Много по- важно е, че когато допуснеш някого в сърцето си и му отредиш място на първия ред, на балкона, в специалната ложа "Приятели", той ти е подарил нещо много голямо- направил те е по- богат човек, по- знаещ, по- можещ, по- силен.
Лично аз, се влияя не толкова от качествата на даден човек, колкото от взаимодействието му с останалите хора. Като в математиката- всяко число се определя не само за себе си, а в зависимост от взаимодействието си с други числа. Просто е. Нали сме социални същества, имаме нужда от споделяне и истински доволни сме, когато има с кого да споделим. Най-вече щастието си. Поне при мен е така.
Понякога връзката ми с приятели е много силна, почти видима, като химична реакция. Не са много, никак. И голям късмет е, когато ги срещнеш. Излишно е да казвам, че те също рябва да те срещнат, т.е. изисква се търсене. Тези човечета са жени, честичко. Но, моля ви, не съм хомо ими бисексуална, още по- малко асексуална. Харесвам хората, това е. Е, мъжете доста, признавам.
Относно, тезата съществува ли истинско (платонично) приятелство между хетеросексулни мъже и жени, категорично твърдя, че да, съществува. Макар небезизвестния Джек Лондон да твърди точно обратното. Процентно, от личен опит, мога да заключа, че съотношението е 20 към 80 в полза на сексуалното привличане. Но и тези 20% напълно ме устройват.
Приятелите са голяма работа. И няма възраст и социален статус. И много важно- те нямат нужда да те прецакват. Прецакването, определено не е приятелско, особено ако си бил целунат пет пъти от Юдата преди това. Не също, като тези, които те питат " Как си?" от куртоазия всеки ден и после автоматично превключват на тема "аз". Горките хора, те не биха могли да бъдат приятели, дори и много да искат.
Не и като тези, които ти ограбват времето, вниманието, парите и изобщо всичко, което имаш да дадеш. Тъжно е и някак си, обидно, че понякога дори благодарят. Възпитани хора, иначе казано.
Най- трудните "приятели" обаче са тези, които очакват ти да ги потърсиш. Те теб, никога. Това е под достойнството им. Ти по дефолт им дължиш. Защото, те са били така добри да те обявят пред обществото за свой приятел. А, когато не разбираш какво и защо? Дължиш им, пък! Питаш- отговор- тц. Дори, когато ти самия се чувстваш ненужен, нежелан..Как, по дяволите да им дадеш?! И в Библията се казва "Искай и ще ти се даде." (не можах да избягам от клишето).
В живота ми, моя си, има едни чудни хора, които са избрани от сърцето ми. Аз си живея в свят от фантастичности и за всеки, който ме познава добре, това, което предстои да кажа, няма да е изненада. Скоро прочетох нещо много интересно, че има святост и тя е избора на сърцето. Е, в този смисъл аз съм вярваща. Обиквам хора без никаква рационлна причина, без капчица разум. Тези хора, вече са ми дали, много преди да разберат. Случва се, да сядам и да им пиша дълги писма, или да им изпращам музика, снимки... Или съобщения на мобилните. Или просто да им подаря нещо, безпричинно. Или да ги прегръщам безспирно. Да искам да бъда с тях. И те някак, успяват да откликнат, точно толкова, колкото е нужно и точно тогава, когато е нужно. Те не са отявлени филантропи и алтруисти. Нормални хора са си... може би малко хедонисти. С нормални животи. Умеят да критикуват, просто защото ги е грижа. Умеят да бъдат от полза, дори, когато не се стараят,... Най- вече, когато не се стараят. Усещам ги не като част от мен, а като самата мен. Аз съм те. И те съм аз. Знам, че са ме чули. Че са разбрали. Сродни души ги наричам, не просто приятели. Или, едно плюс едно е равно на... едно.
Аз мисля, me, personally, че да имаш приятели е изключително ценен ресурс. И, ей, Богу, аз съм доста упорита в намирането, и потдържането му в наличност. Важни са ми хората, това е. Приятелите- особено важни.
Имам великолепни хора около себе си, бих казала дори, че извадих късмет. Но се случи нещо, което истински разклати добре охраненото ми самодоволство. Близка моя приятелка ми каза, че съм я предала. Няма да се разпрострирам в подробни разкази как, защо и какво се случи. Резултат- 15 годишно приятелство приключи.
Какво ли, означава да бъдеш добър приятел? Иска ми се да избягам от клишето: "Такъв човек, който ако потърсиш в 3 посред нощ, ще се отзове." Не, че е лошо. Добре е. Случвало ми се е, отзовавала съм се. По- интересен за мен е, смелчагата, който го прави. Сиреч, търси те. Признава, че има нужда от точно твойта подкрепа. Точно ти си точния човек. Точно ти би могъл да помогнеш. Ти си приятеля. "Смелчага" казвам, защото, ако го направиш, трябва да си наясно, че може и да ти бъде отказано. Не е лесно. Никак. Ти показваш слабост, пък насреща... Никой нищо не ти дължи, обаче. Ти също нищо, никому не дължиш. Всичко е въпрос на избор и на поемане на отговорност от него. Спомням си един случай, в който моя близка приятелка, която живее в Канада, ми прати sms в 2 часа през ноща (не за първи път, все пак часовата разлика е 7 часа), за да ме помоли да си включа sкype, защото се чувства ужасно сама. Два дни прекарахме пред компютъра, там се хранихме, говорихме и после заспивахме. Вярно, късмет, че се паднаха почивни дни, но аз знам, пред себе си, че щях да прекарам с нея това време, защото тя имаше нужда точно от мен и ми го каза- от моята усмивка, от моите безкрайно много приказки, дори от упоритостта ми да потдържам връзката "on".
Имам приятели от детинство, няколко. Виждам ги веднъж в годината, а понякога и много по- рядко. Когато се видим, обаче, онова, което ни е свързало все още е там. Хубаво ни е. Без упреци: " Ама, ти що не се обаждаш?" без напрежение...Е, случва се да си поплачем, но пък доста по- често се случва да си попеем! Достатъчно много хора в ежедневието ни ни притискат с претенции и желания. Тези хора доста често са нашите най- най- близки- майки, бащи, деца... Няма как, стягаш се и поемаш всичко, всичко, което ти поднесат.
С приятелите предлагам да е друго. Да е градивно, развиващо, весело, даващо повече отколкото взимащо. Защото в приятелството, ако нещо "трябва", то значи Не трябва. Разбира се, когато е нужно ще се къртят плочки, ще се обикаля по магазини за изумително секси бельо, може и в някоя схватка да участваш и да отнесеш два три ритника...Случва се. Но рядко. Много по- важно е, че когато допуснеш някого в сърцето си и му отредиш място на първия ред, на балкона, в специалната ложа "Приятели", той ти е подарил нещо много голямо- направил те е по- богат човек, по- знаещ, по- можещ, по- силен.
Лично аз, се влияя не толкова от качествата на даден човек, колкото от взаимодействието му с останалите хора. Като в математиката- всяко число се определя не само за себе си, а в зависимост от взаимодействието си с други числа. Просто е. Нали сме социални същества, имаме нужда от споделяне и истински доволни сме, когато има с кого да споделим. Най-вече щастието си. Поне при мен е така.
Понякога връзката ми с приятели е много силна, почти видима, като химична реакция. Не са много, никак. И голям късмет е, когато ги срещнеш. Излишно е да казвам, че те също рябва да те срещнат, т.е. изисква се търсене. Тези човечета са жени, честичко. Но, моля ви, не съм хомо ими бисексуална, още по- малко асексуална. Харесвам хората, това е. Е, мъжете доста, признавам.
Относно, тезата съществува ли истинско (платонично) приятелство между хетеросексулни мъже и жени, категорично твърдя, че да, съществува. Макар небезизвестния Джек Лондон да твърди точно обратното. Процентно, от личен опит, мога да заключа, че съотношението е 20 към 80 в полза на сексуалното привличане. Но и тези 20% напълно ме устройват.
Приятелите са голяма работа. И няма възраст и социален статус. И много важно- те нямат нужда да те прецакват. Прецакването, определено не е приятелско, особено ако си бил целунат пет пъти от Юдата преди това. Не също, като тези, които те питат " Как си?" от куртоазия всеки ден и после автоматично превключват на тема "аз". Горките хора, те не биха могли да бъдат приятели, дори и много да искат.
Не и като тези, които ти ограбват времето, вниманието, парите и изобщо всичко, което имаш да дадеш. Тъжно е и някак си, обидно, че понякога дори благодарят. Възпитани хора, иначе казано.
Най- трудните "приятели" обаче са тези, които очакват ти да ги потърсиш. Те теб, никога. Това е под достойнството им. Ти по дефолт им дължиш. Защото, те са били така добри да те обявят пред обществото за свой приятел. А, когато не разбираш какво и защо? Дължиш им, пък! Питаш- отговор- тц. Дори, когато ти самия се чувстваш ненужен, нежелан..Как, по дяволите да им дадеш?! И в Библията се казва "Искай и ще ти се даде." (не можах да избягам от клишето).
В живота ми, моя си, има едни чудни хора, които са избрани от сърцето ми. Аз си живея в свят от фантастичности и за всеки, който ме познава добре, това, което предстои да кажа, няма да е изненада. Скоро прочетох нещо много интересно, че има святост и тя е избора на сърцето. Е, в този смисъл аз съм вярваща. Обиквам хора без никаква рационлна причина, без капчица разум. Тези хора, вече са ми дали, много преди да разберат. Случва се, да сядам и да им пиша дълги писма, или да им изпращам музика, снимки... Или съобщения на мобилните. Или просто да им подаря нещо, безпричинно. Или да ги прегръщам безспирно. Да искам да бъда с тях. И те някак, успяват да откликнат, точно толкова, колкото е нужно и точно тогава, когато е нужно. Те не са отявлени филантропи и алтруисти. Нормални хора са си... може би малко хедонисти. С нормални животи. Умеят да критикуват, просто защото ги е грижа. Умеят да бъдат от полза, дори, когато не се стараят,... Най- вече, когато не се стараят. Усещам ги не като част от мен, а като самата мен. Аз съм те. И те съм аз. Знам, че са ме чули. Че са разбрали. Сродни души ги наричам, не просто приятели. Или, едно плюс едно е равно на... едно.
Коментари
Публикуване на коментар