Помня, че те забравих...

Това беше едно такова скърцащо забравяне. Несигурно, като отдавна реден паркет - подреждан с намерението да е сигурен изолатор от студения под и на който обикновено се подхлъзваш.

Не можеш да имаш доверие на забравяне, което е стъкмено от нестабилни намерения.

Забравянето беше решено и обещано на нея, с която видя отвисоко света. Не буквално, разбира се, чисто и просто, вечеряха в ресторант с панорама, а блясъкът на булеварда потъваше в млечния път над планината и създаваше илюзия за безкрай и завинаги, и топлата ѝ коса го обгръщаше като шал. 
Същата вечер му се зави свят за първи път в живота – не падна, а се опита да забрави. Да забрави.

Помисли си, че е лесно да е над нещата и може да обещае не просто звезди, а реална, човешка близост и да са само двамата, само двамата като гларуси на брега през май.

Под лъскавия поглед на възторгът му имаше скрито-покрито, за което тя не подозираше, а само слушаше, слушаше. Усети как мечтите ѝ преливат от шепите, подобно на жълтия пясък, затоплен от слънцето през юни. Сети се за пътя и, че могат да го споделят, както се споделят впечатления и въздишки – уста в уста, защото си приличат, а това е толкова хубаво, хубаво!

…

В началото на юли, когато череши има само на най-високия клон и са награда само за онези, които летят – той отлетя. Обаче неговата цел съвсем не бяха черешите, а тя, тази която споделя живота му в добро и зло - под чиято стряха има гнездо на лястовици, а хората вярват, че това е късмет, от който не бива да бягаш.