Ти

На сутринта вдиша дълбоко и разтърка сухите си устни. До най-светлите часове на нощта захапвах плътните ти артерии, но ти оцеля. Упрекна ме, че съм те "изпила". Излъга, защото погледът ти беше влажен. Като слабините ти.
Разбърка мислите ми отривисто - с металната лъжичка в чашата. От бързане забрави да добавиш подсладител в кафето.
Само бавно се поклащаш на стола.
Поръсваш ме със спомени нежност, тръшваш вратата след себе си и чудно как чувам някой да пее - „… Ти никога няма да разбереш…”.
Залавям се със хаоса на масата, докато подреждам мислите в главата си. Преглъщам вкуса ти с бучка изсъхнало сирене от вечерта. Сърцето ми изгаря всички енергийни приходи с промишлени обороти, а дупето ми се намъква в раздърпан анцуг. Измивам зъбите и миризмата ти на сладка пот и смокини.
Мисля, че ми харесва да ме лъжеш.
Денят е сам – по нищо не прилича на нощта. Утрото е обичайно за октомври - прилично мрачно, за да го крия зад очилата си.
Пазарът е пълен с хора – дебело загърнати - с шалове или с предразсъдъци.
Доматите са розови, откъснати преждевременно да дозреят в касетката. Формата им наподобява разбито сърце - извън сезона на разцвет всички носим белези. Гроздовите зърна греят върху сергиите и в очите на продавачите, като хелуински тикви за продан. Продавам усмивката си за чепка сладки зърна.
Някой ухае зад мен. Не се обръщам - оставям го да диша... във врата ми. Поръчва си смокини. Прихвам, без да крия смеха си в шепи. Смокините са пълни със сладки ползи като безброй семенца.
Тялото ми се смущава в анцуга, компенсирам като вдигам високо косата си, и откривам достъп до шията.
Изпускам банкнотите.
Заповядайте! – Обръщам се.
Инстинктът блъска във вените ми.
Оплитам се в погледа ти. Спъвам се в думите, звуците излизат нелепо високи между съзнанието ми и ушите ти, като проснато на двора пране. Губя мисълта си и откривам смисъла – да лепна по ръцете и устните и да потъвам в дробовете ти, като тежък въздух. Замърсен, но важен.
Важен е. Ключът ти от дома остана на масата.