На А.

 

Отдавна не помня толкова хубава есен,

толкова пеещи птици,

толкова пълна със слънце,

сякаш нарочно останало в клоните,

в поляните,

в хората.

И като полъх, 

или може би сън,

един далечен октомври се върна,

или беше ноември,

не помня добре,

времето беше меко,

меко,

като пелена,

и ние вървим по алеята -

двамата,

загърнати с поразбудена нежност,

деликатна, съвършена като слънчево листо изрязано от острието на изкусен майстор.

И вървиме двамата -

майка и син,

още мъничък син,

още мъничък лъч на есента,

събрал съвършенството на годината,

събрал съвършенството на живота,

щедър и добър,

щедър и добър

син.